Седя сама в тъмна стая

Сантиментално откровение

          Седя сама в тъмна стая, седя и плача без да знам защо.Привидно всичко ми е идеално-приятели, родители, живот…Но за нещо копнея.По-наясно съм с нещата извън мен, а там, вътре е като в тъмна стая. Ако не изплува нещо от мрака й, нищо не виждаш.

          Мечтая си…да дойде някой, да ме прегърне силно и да ме отведе в страна далечна…в страна прекрасна…в страна, изпълнена с любов.

           Много често, когато съм сама и размишлявам, започвам да плача без причина(поне така си мисля) ....дълго време съм се питала какво ми липсва.Но никога до сега не съм си признавала, даже пред себе си.

          Дали съществува истинската любов? Дали някой може да я пробуди в теб? Някой може ли да ми отговори?

          Мечтая…принц на бял кон да ме спаси.Искам поне веднъж да бъда спасена.Омръзна ми да бъда силна, винаги да спасявам другите и да бъда смелата, която се страхува.Всъщност винаги изграждам една грешна представа у хората за мен.Че съм силна, без чувства, дори зла(и така са ме определяли хората от първа среща, без да ме познават). Имам много познати, но един-двама истински приятели, които са успели да ме опознаят и да разберат какъв човек съм всъщност.Изграждам си „маска”- един вид „защитна стена”, за да не може никой да ме нарани.Колко е силен страхът ни, как ни подчинява, как режисира живота ни!Как ни отнема вярата!
           Мечтая си, когато остана сама…някой да дойде и да пробуди искрицата любов, която сякаш е угаснала.Да ми подаде ръка, сигурна, на която да се доверя.Да се отпусна и поне веднъж да позволя да бъда спасена.Да знам,че за един човек аз съм искрицата в погледа му, да знам, че каквото той е за мен, това съм и аз за него.Че го спасявам.

          Това чувство на празнота и мрак е обхванало цялото ми съзнание.Но знам, че ако желая с цялата си сърце споделената любов, няма да я намеря…защото това е реплика от филма на страха.Затова от днес нататък няма повече да мисля „аз искам”, от този ден нататък „аз знам”,че ще я намеря.
Колко е трудно да признаеш както пред другите,така и пред самия себе си, колко ти е нужна любовта.А защо?Нали човекът е любов!

                                                                                             Светлана