Огледалото на тринайстия
A zest for living requires a willingness to die. You cannot have the first without the second. -Robert Heinlein
Вече нищо не е както изглежда. Отдавна гледам през очите на друг.В огледалото виждам друго същество, което се роди преди много време от една мечта, но с цената на това моето съществуване беше изтрито. На лицето си нося маски, които сменям толкова често, че вече не знам кое е моето.
Казвам се Рен, или поне така се казваше този, когото отдавна познавах. Бих искал да ви разкажа историята си преди и тя да изчезне сред фалшиви спомени, но се опасявам, че ще ви разочаровам, защото аз съм всичко, което не исках да бъда и нищо, което казвам че съм.
Историята започва преди около три месеца.Една фраза промени целия ми живот, както и този на хората около мен. Отново бяхме в болничното кафе. Аз и моите дванадесет колеги и приятели седяхме и пиехме кафе след поредните успешни операции. Водеха се задушевни разговори, на които не обръщах особено внимание, тъй като то беше привлечено от група деца, които тичаха с пластмасови пистолети и си крещяха:
- Бум!Бум!Убих те – викаха и бягаха около масите.
Може би след няколко години те ще са на операционната маса. Не!
Отърсих се от тези мисли и погледнах на другата страна. Вцепених се. Ако някой трябваше да ме нарисува сега, щеше да остави платното бяло. В очите ми беше изписан ужас. Едно от децата беше насочило пистолета си срещу мен. Знаех, че е играчка, но въпреки това не можех да мръдна.
- Бум! – каза детето – мъртъв си – усмихна се то и избяга, докато мозъкът ми опитваше да възприеме станалото.
Тогава се случи. Някой каза това, което промени изцяло животите ни.
- Не Сара, хората не ги е страх да умрат, страх ги е да не бъдат забравени – каза Юми
„Да не бъдат забравени”.Повтарях си го през целия път до вкъщи. Когато се прибрах, се спрях пред старинното ми огледало. Имаше красиви, изящно изписани рунически символи. Рамката беше дървена, но светлината от вече изгарящата крушка ги правеше златни. Странно е как не го бях забелязал досега.
Погледнах се в огледалото. Подпухналите ми от недоспиване очи заличаваха част от малките бръчки. Черната ми коса беше сива, а изумруденият цвят на очите ми избледняваше. Колко бързо мина времето. Поех дълбоко въздух, сякаш се опасявах това да не е последният път, когато го правя.
- Не искам да бъда забравен, не искам – казах и повторих няколко пъти, ударих с юмрук стената, въздъхнах отново и отидох да си легна.
Когато се събудих сутринта, не бях в леглото си, а пред това старинно огледало, което висеше в коридора ми. Недоумявах как съм се озовал там, но това ме вълнуваше наи-малко в този момент. Когато се погледнах, нещо не беше наред. Отражението ми изглеждаше различно, сякаш не беше моето. А от ехидната усмивка, която ми се стори, че видях, ме полазиха тръпки. Разтърках очи. Когато ги отворих, всичко беше наред.
- Охх –издишах въздуха, който бях сдържал досега – Просто умората се обажда.
Извърших обичайните неща и отидох на работа. Пред болницата беше оживено както друг път. Влязох спокойно без да обръщам внимание на полицията и репортерите отпред. Щом прекрачих прага, някой се метна на врата ми. Беше Юми, плачеше.
- Хей. Какво има,защо плачеш?
Тя само ме погледна с изпълнени с ужас очи.
- Какво става? Кажи ми! – викнах аз.
В това време покрай мен мина количка с чувал отгоре. Не беше добре затворен. Останах вцепенен, вътре беше трупът на Сара.
На погребението мислех само за това как тя ще бъде забравена от историята. Ами ако бях аз? Не издържах повече.Станах и се прибрах. Осъзнах се чак вечерта. Бях седял пред огледалото цял ден. Станах само за да вдигна телефона. Тази седмица щях да си седя във вкъщи от мерки за сигурност.Поставих ръка на огледалото.
- Не искам да бъда забравен – казах аз тихо и отидох в другата стая.
Мина седмица, а аз се оправях за работа, когато забелязах, че отражението ми отново не е моето, въпреки че бяхме като близнаци. Разтърсих глава, огледах се отново и излязох. Не усетих как мина цял ден. Стоях пред входната врата. Влязох вътре и пуснах секретаря. Имаше съобщение от Алекс. Изведнъж ме обзе паника. Юми беше убита. Не можех да повярвам. Още един мой приятел беше убит. Но с това ужасът не свърши. Всяка седмица умираше по още един. А ехидното отражение в огледалото ставаше все по-познато. Скоро нямаше разлика между мен и него. Междувременно започна раследване. Търсеха сериен убиец.
За тези три месеца бяха убити по брутален начин единадесет от дванадесетимата ми прятели. Сега бяхме само аз и Алекс.
Беше петък вечер , отидох при нея, защото я беше обзел неописуем страх. Все пак идваше ред на някой от нас.
Спомням си че седях на дивана в апартамента на Алекс. Звукът от пружините беше побъркващ, затова станах и отидох до кухнята, за да си взема нещо за пиене. Но така и не стигнах до хладилника. Нещо проблясна на шкафа. Затичах се към банята и с няколко резки движения съборих Алекс, която беше пред огледалото и й прерязах гърлото. Не успя да каже нищо. Кръв опръска лицето и дрехите ми. А в очите на приятелката ми се виждаха страх, разочарование и ужас. Аз се свих в ъгъла като малко дете.
- Аз съм бил. Аз съм убил всички.
Изпаднах в паника и побягнах. Когато се прибрах във вкъщи, изкарах пистолета от шкафа в коридора. Вдигнах глава, видях отражението си в огледалото. Там отново имаше двама човека.
- Убих всички, защо?! – ударих огледалото с юмрук и то се счупи.
Пистолетът падна на земята. Аз хванах главата си в ръце и стиснах силно очите си. Тресях се така, все едно имах треска. Знаех какво трябва да направя. Посегнах към пистолета, но него го нямаше.
- Бум!!
Погледнах надолу и видях как кръв напояваше блузата ми. Докато падах чух нечий глас:
- Няма да бъдеш забравен – прошепна ми той в ухото, а нежният му глас ме успокояваше – А аз ще продължа да живея на твое място.
Александра Янакиева
